Публикуваме една много емоционална статия на психотерапевта и специалист по здравословно хранене и най-вече майка Олга Карчевска. Тя обяснява защо е толкова важно да се отнасяме с уважение към своите деца и да ги обичаме безусловно. Изводите, които Олага Крачевсака прави са много категорични и понякога крайни, но в тях има голяма доза истина.
Познахте ли се?
Вчера седнах на пейката в метрото докато чакам влака. До мен седна майка, която водеше 6 годишният си син. Майката беше видимо уморена и буташе детето като робокоп в селска дискотека. Побутваше без много гняв, инстинктивно, сякаш е нещо нормално. Беше ясно, че при тях всеки ден си е така.
— Мамо, боли ме корема…
— А кой е виновен? Колко пъти ти повтарях не яж толкова много. Ти въобще имаш ли мярка, видя ли как се поду и ти се разду стомахът. Аз ядох колкото ми се ядеше, а ти? Защо се тъпчеш? Ама я си виж панталоните, омазал си се като свиня. Вчера ти прах панталоните и ти пак, и пак. Ставай, влакът дойде. А нещата, кой ще ти вземе, чичото Федя ли? Все някъде нещо оставяш и забравяш.
Момчето се обърна, взе си нещата и покорно тръгна към вагона. Всичко в мен се обърна. По две причини. Първо, в детството с мен разговаряха именно по този начин. И второ, когато съм изморена и изнервена аз също се държа така със своя син.
Прииска ми се изведнъж да седна до това момченце, да го погаля по корема, да го притисна към себе си и да му кажа: Не я слушай, всичко е наред, ти си просто едно дете.
Нормално е понякога да не си знаеш мярката при хранене, нямаш толкова зрял мозък, който да може да контролира всичко. С това е длъжна да се занимава твоята майка. Нормално е да си мърсиш дрехите. Ти все пак си дете, при това момче. Понякога си мръсен от главата до петите като миньор и какво от това. И за нещата си не винаги може да следиш, точно пък на твоята възраст, особено когато си изморен. И да добавя нещо мило като : миличък, добричък. Както наричам сина си в минутите на нежност.
Гласът от миналото
Но какво направих. Седнах в другия край на вагона, закрих очи и почувствах, че всеки момент ще заплача силно. В главата ми изникна маминия глас, който ми се караше за всичко, за всяка моя стъпка получавах порицание. Натурално познато до болка: „ръцете ти са мръсни„, „такава като теб на никого няма да бъде нужна„, „господи, но какво ще излезе от теб„, „ти си провал„.
Порасналото момиче
Аз обаче пораснах и се научих да се защитавам. Аз повече никога, на никого не позволих да разговаря с мен така. Но докато се научих да го правя ми бяха необходими не една и две години посещения при психотерапевт. Възстановявах стъпка по стъпка разрушените до основи граници. Реконструирах отначало ниската самооценка за себе си, която имах, благодарение на майка ми. Започнах да се харесвам, да вярвам повече в себе си. Но гласовете в главата ми стоят до ден днешен. Стои този проклет глас и се обажда, особено ако се изтощя повече от обикновеното.
Самата аз съм майка. Отдавна живея в другия край на света и между мен и майка ми има почти 8 хиляди километра. Много рядко се виждаме и много рядко говорим по телефона. Хубавото е, че по телефона тя се научи да държи своите доводи за моите женски, човешки и професионални качества за себе си. Тя дори се научи да пише съобщения от рода на: „Аз те обичам“. Преди година, о чудо, изгледа предаване с мое участие /бяха ме привлекли като консултант по диетология/. Защото докато си разговаряхме с майка ми тя все ме питаше: „Ти кога ще си намериш нормална работа„.
Кошмарите от детството
А ако решим да сме заедно с мама малко повече време то картинките от детството оживяват като кошмар. И с майка ми в детството са се държали много често зле. Всъщност от нея получавах само малка част от лошотията, което нейната майка, моята брутална баба, й е давала.
Забравените клетви
Като дете непрекъснато си повтарях: „Никога, никога няма да говоря така с децата, нито ще се държа така с тях„. Но когато съм изнервена, обезверена и губя контрол над себе си виждам как устата ми не спира да ругае детето и всичко, което избълвам като текст много подхожда на онзи, който чувах аз, почти с автентична фамилна интонация.
Аз в никакъв случай не обвинявам майка си, за това което ме е говорила 30 години назад. И затова, че никога не ми каза: „Ти си моята любима дъщеря, най-добрата“. Никога не чух тези думи. А толкова исках. Всяко дето е искало да бъде любимо, добро, обичано. Аз върху себе си изпитах най-силно болката – колко силно може да повлияе детството в бъдещите ти отношения като голям. Така са те програмирали, че си мислиш – няма изход.
Наследственото програмиране
И да искаш да деинсталираш тази програма от мозъка си и да инсталираш нова не е никак лесно, трудно е. Много трудно. На мен ми остава само едно да съчувствам на майка си, че се държеше така с мен. И на нейната майка, на която да предположим в детството и е било още по-трудно. И ако се върна още по-назад в историята на семейството, ще разбера че е било трудно наистина – глад, войни, врагове на народа и какво ли още не.
Не ми остава нищо друго, освен да ги обичам по някакъв начин, всички осакатени от миналото мои предци, които са ми предавали щафетата на страдание. Искам обаче да обичам така сина си, че да спра тази порочна практика на безлюбовие, само защото аз не съм била обичана.
Разчупването на модела
И все пак успях. Научих се. Да се извинявам искрено след като избухна. Да повтарям на детето си най-малко 10 пъти на ден, че го обичам безусловно. По 50 на ден да го прегръщам. Да изпращам позитивни съобщения. Да отговарям за детето си като възрастен за дете, за да се научи по същия начин да отговаря и то за децата си, когато стане възрастен.
Правете така, че гласовете в главата на детето да му говорят, че той има право на собствен живот, а не да следва родителите до края на дните си. Не му отнемайте правото да обича и да бъде обичан. Има право на любов – просто защото се е родил. И затова не му необходимо да доказва нито едното, нито другото. Че по природа е умен, красив и талантлив – това е истината, че има огромно сърце и ще порасте истински мъж. Той и сега се държи като истински мъж, винаги ми отваря вратата, взима тежките чанти. Не съм го учила, това е усет.
Когато разчистим килера
И колкото повече се старая, толкова по-слаби са гласовете в моята глава. Да, те са тук и сигурно ще си останата завинаги. Но аз отдавана не ги слушам. С всичко се свиква. Аз все по-рядко се опитвам да прося любов и да се боря да я заслужа. Аз обичам и имам право да бъда щастлива, защото най-важната съм аз. Ако аз съм добре и другите около мен ще са щастливи. Не позволявам да ми говорят, че съм лоша, че нямам кариера, амбиции. Това съм аз и аз сама мога да управлявам живота си.
Мамо, стига си ме съветвала и укорявала. Вече пораснах.
Аз много добре знам, че това не е само моята история. Има много хора, които са я преживели и имат ниска самооценка за себе си.
Нямам отговор на въпроса какво да правим с това. Как да помогна на хората да изгонят гласовете в себе си, повтарящи им, че са свине, тлъсти крави и стари коне. Някои гласове ни карат да се напиваме, за да не чуваме колко силно ни говорят, а други гласове ни карат да изкараме яда си на нашите деца. Или да мразим и завиждаме на някого, само защото ние не сме щастливи.
Обичай себе си и ще обичаш околните
Моята система е, че всеки трябва да започне от себе си. Да се обърне за помощ към професионалисти в тази област, да медитира, да се бори, да се занимава с йога, да пише, да спортува – това, което ще му помогне на него индивидуално. Старайте се да обичате совите деца и своите родители, такива каквито са – неидеални.
Когато се научите да правите това, започнете да се тренирате и върху околните – съседите, колегите, случайните хора. Когато се научиш да уважаваш и цениш себе си и да се занимаваш най-вече със собствения си живот, все по-малко ще ти се иска да променяш другите. И ще обичаш повече. И ще отгледаш деца без комплекси, без гласове в главата си – истински хора, обичащи и обичани!
Подобни публикации
Коментари