Остров Амулиани. Пристигам ненадейно, съвсем на шега. Краят на октомври. Животът е спрял. Почти нищо не работи. Таверните са консервирани за следващото лято, магазинчетата затворени, плажовете пусти, хотелите празни.
Тихо, тихо, тихо.
Нещо, което изобщо не може да се твърди за лятото, когато в разгара на туристическия сезон ври и кипи от живот – музика, танци, млади хора, нощно къпане и купон до зори.
Топъл есенен ден. Местните жители са препълнили единственото отворено кафене и разпалено коментират. Не разбирам какво /а така ми се иска/. Настанявам се на малката масичка в ъгъла и поръчвам голяма доза кафе.
Типично по гръцки е някак си мързеливо. В момента съм единствената чужденка тук. Наблюдават ме с любопитство. И аз тях, разбира се.
„Събота е, а традицията повелява да се събират в кафето и задължително да хапват гръцки сладки, в огромни порции,“ нашепва заговорнически барманката. „Приготвяме си ги сами в местната хлебарна. Всичко е прясно и много вкусно“.
Дали да се изкуша и да опитам?! Поглеждам чиниите със захаросани изкушения, поглеждам барманката и тя ми намига окуражаващо: „Събота е, никой не се притеснява от нищо тук. Хапвай, после ще ги мислиш килограмите“.
Животът в Амулиани през есента и зимата буквално прилича на „Акуна матата“ /Живей си живота без туристи и условности/.
Защо пък да не опитам: „Акуна матата“, повтарям репликата от любимия ми анимационен филм „Цар лъв“ и се потапям в гръцкото безвремие. Извън сезона. Наслаждавам се на спокойствието, което цари. Отпивам глътка кафе и се размечтавам.
В кафенето е доста странно като интериор – печка на дърва, малко пиано, цигулка, стар грамофон, книги и какво ли още не. Смесица от предмети, бит, характери, култура. Пъстър живот. Никой не се притеснява, никой не бърза.
Събота е. Пред кафенето мързеливо се протяга куче и нищо не може да наруши гръцкото му спокойствие. Дамите са в стилни цветни рокли, леко червило и грим /малко ми става неудобно с моите дънки и маратонки. Излизат от кафенето под ръка със своите кавалери/ мъже над 70-ет/. Усмихват се един друг, разхождат се по малките тесни улички и не спират да говорят. Сякаш съм попаднала в романтичен италиански филм.
Островът не е голям. Може да се обиколи за няколко часа. Сезонът за есенен улов е открит. Пълно е с „луди“ рибари, повечето местни. Но и риба има: „Заргана“, „Заргана“, си подвикват гърците и пълнят кофите. Някои са на брега, други консервират лодките за зимата, трети събират мрежите. По разперените ръце разбирам, че си разказват за „голямата риба“ или за „голямата русалка“. Кой каквото е уловил, негово си е!
Основното препитание на местните, всъщност е риболовът и туризмът. Таверните предлагат изкусителни морски дарове, прясно уловени от морето. Като допълнение може да си поръчате чаша узо или рицина и да се насладите на гръцката кухня.
Към обяд първото магазинче „отваря очи“ и вдига кепенците. Продават хляб и продукти от първа необходимост. Вятърът се засилва и леко ме пронизва. Разпилява косите, а аз се чувствам щастлива. И се питам?
Случвало ли ви се?
Пристигаш на ново място и само след минута сърцето го „разпознава“ като твое родно. Сякаш душата ти се е родила тук и осъзнаваш, че не искаш да ходиш никъде повече. Нито крачка. А е есен.
Случи се, когато стъпих за първи път на земята на този малък малък, приказен и красив гръцки остров Амулиани в Халкидики. Всяка нова дестинация може да те вдъхнови, учуди, изненада, разочарова понякога. Има места, на които никога не би се върнал, други ще повториш отново и отново, за трети ще разказваш дълго.
И само тук , в това райско място, целунато от бога, се размечтах да притежавам някоя от онези малки синьо – бели къщички, които приветливо ти „намигат“ за добре дошъл. Да си имам мое лимоново дръвче, от което да късам свежи лимони за чая, да пия бавно кафето, без да бързам за никъде и всяка събота да обсъждам с усмивка „световните“ проблеми с местните
Амулиани
е съвсем малък остров и точно в това е неговото очарование. Тук цари някаква странна безметежност. Маслинови горички, живописни пасторалните пейзажи, малки бели къщички, лимони, нарове, уединени плажове със златен пясък, кристално чистота вода, дарове от дъното на морето. Това са от малкото богатства, които природата е дарила този малък рай в Гърция.
На главния площад ме посреща църквата „Свети Никола“, която гостоприемно отваря вратите си за всички. Църквата е създадена преди повече от 150 години, но продължава да служи на вярващите, създавайки уютна и приятна атмосфера за умиротворяване.
На острова няма много местни жители. Тук живеят за постоянно около 500 души. Да не забравяме, че все пак е обитаем едва от 150 години, когато са пристигнали заселници от Мала Азия.
На острова всички се познават и са свикнали да се доверяват на съседа. Не е прието да се заключват вратите. Няма и полиция. Децата пътуват всеки ден с ферибота за училище, без да плащат билет. Почти няма коли, местните се движат с моторчета. През лятото поради притока на туристи, населението на острова се увеличава значително. Няма как да попаднете на презастрояване, защото на острова е забранено да се вдигат къщи по-високи от два етажа.
Остров Амулиани е разположен
близо до третия ръкав на Халкидики – Атон (Света Гора). Намира се на 360 км. от София, това го прави и най-близко разположеният остров до България. Разстоянието до втория по големина град в Гърция – Солун е 130 км. Стига се с кола до Трипити. Фериботът за Амулияни пътува ежедневно. Пътуването отнема 10 минути. Билетът за пътници е 2,50 € , аз за нормалните леки автомобили е 10 €. По-големите превозни средства плащат повече.
Амулиани плажове
Плажовете са едно от най-големите богатства на острова. Малкият остров предлага плажове за всеки. Най-известните и лесно достъпни са о. Аликес, Карагаци, Св. Георги, Мегали Аммос. Другите по- малки, закътани, почти пусти, но и по-трудно достъпни – Фака, Цаска.
И ако очаквате да срещнете традиционни таксита, ще се разочаровате. Тук такситата са магарета и коне, а каручката на някой добър дядо, ще ви закара за някое и друго евро до където си поискате. Разбира се това е атракция. До фериботното пристанище са разположени маршрутки, които през лятото возят до по-големите плажове на острова.
Това е от мен, засега. Амулиани е прекрасен остров. Много може да се разказва, но традиционната информация има от къде да я намерите сами. Аз ли? Аз продължавам да си мечтая за онази малка синя къщичка с лимоново дръвче пред нея. Ако и вие се размечтаете, току виж някой ден се срещнем в заведението, за което ви разказах по- горе .
Гръцко безвремие, ароматно кафе, вкусни сладки. Колкото и клиширано да звучи.: „Колко малко му трябва на човек да е щастлив“, а поне засега мечтите са безплатни. Само трябва мъничко кураж и много постоянството да ги осъществиш.
Подобни публикации
Коментари