Научих се да живея с жена. И се оказа, че не е така, както го описват в романите. Например, не знаех, че дългата женска коса е не само нещо красиво, женствено и чаровно, а и изисква особено внимание от моя страна. Та нали, когато тя лежи до мен, не трябва да забравям, че най-напред е нужно да й отместя косата от възглавницата, а чак след това да се притисна до нея.
Но с времето това става навик.
Не знаех, че ако тя е в лошо настроение, веднага трябва да я прегърна, да изясня какъв е проблема и да я успокоя. При мен е съвсем различно – когато ми е гадно на душата, не обичам да ме разпитват за това и да ми се въвират в душичката; тези моменти ми е необходимо да си ги „преболедувам“ сам.
Не знаех, че ако тя никога не ме моли за помощ, то винаги очаква сам да й я предложа.
„Недей, ще го свърша сам!“ „Мога и сама…“ Не, не може! Или, по–точно, чака да настоявам на своето. За нея е важно да се чувства жена, а работен кон мога да бъда и аз. Та, ако не й се позволява да вдига нищо по–тежко от букет рози, то в най-скоро време ще се забележи, че тя все по-рядко е в лошо настроение, а усмивката е на лицето й все по-често.
Не знаех и това, че жената не е само любовница, с която споделяш леглото,
ваната и кухненската маса, а и приятел, когото е необходимо да слушаш внимателно. И да чуваш, когато я слушаш, дори когато говори за дреболии. Жената не е загадка, не! И на всеки мой въпрос мога да получа отговор, ако съм малко по-внимателен. Тя винаги казва какво й е нужно. Винаги! Странно ми е, когато мъжете казват, че не знаят какво искат жените им. По-скоро, не им се иска да го знаят.
Не знаех, че отношенията в една връзка не опират само до мен, а и до „аз“ на квадрат..
Всеки трябва да прави своите крачки, докато двамата не докоснете устните си. Ако стоиш на едно място, а другият върви срещу теб, то е твърде вероятно да останеш зад гърба му. Всеки прави своите крачки. За безногите няма място на старта… А да паднеш в пропастта не е толкова страшно. От всяка пропаст можеш да се измъкнеш, стига да не отблъскваш ръката на този, който те е побутнал към нея. И – като хванеш ръката му – не чакай удобен момент, за да си го върнеш.
Да си връщате един на друг – това е като да пиете и двамата отрова от една чаша, дори и да знаете, че ще ви убие.
Трябва да се излива всичко, което убива и вместо него да се налива това, което опиянява. Например, съветват, вместо отмъщение – което като ефект води само до афект – дори и да е хладно, „в отговор“ да се дава нежност… Нежността при докосването опиянява повече, отколкото всяко прекрасно вино…
Не знаех, че чувствата не се намират под корема, а на връхчетата на пръстите, с които я докосваш. И – ако чуваш музиката – значи, можеш да свириш.
Та нали пръстите ти не могат да се настройват. Или имаш талант, или нямаш…“
Вячеслав Прах
руски писател романист
Подобни публикации
Коментари