В това невероятно писмо до дъщеря си известната писателка и актриса Маргарет Лейн разкрива възгледите си за секса, любовта и брака, за самия живот.
За това, как на всички ни е нужно приятелство,
човек огледало, в чието отражение да се огледаме такива, каквито някога сме били, или като онова, в което сме могли да се превърнем.
В днешните размирни времена на загуба на ценности това писмо блести като скъпоценен камък с любовта и светлината, които носи в себе си и които могат да ни послужат като морски фар, огряващ пътя към спасителния бряг – този на сърцето, на дълбокото надникване в бездни, към които може би отдавна не поглеждаме.
А какво по-красиво и подходящо време за това от коледните и новогодишните празници, когато правим преоценка на изтеклата година и градим мечти и нови планове за следващата?
Насладете се на писмото, споделете го с близки и приятели, с хората, които обичате. Защото споделената красота е двойна красота, а този свят наистина заслужава да бъде още по-красив – като живота, като ежедневието ни, като всеки ден и всеки миг, с всеки удар на сърцата ни и с всяко дихание. Защото, както е казал мъдрецът: животът не се измерва с броя на вдишванията, а с миговете, които спират дъха ни. Пожелаваме ви повече такива мигове!
ПИСМО ДО ДЪЩЕРЯ МИ
Маргарет Лейн
Мила Шийла,
Мъчно ми е, че снощи се разделихме гневно, неразбрани една от друга, а още по-мъчно ми е, че изобщо не съумях да ти изясня мислите си, когато ми довери, че си влюбена в Дъг и смяташ да заживееш с него. „Догодина вероятно ще е с някой друг!”, каза ти тъй безгрижно, сякаш се канеше да смениш старите с нови ски. „Далеч по-приятно е да изживяваш радостта от многобройни и разнообразни връзки, отколкото да се закотвиш цял живот с един-единствен мъж!”
След като си тръгна за колежа,
останах да си блъскам ума над въпроса: възможно ли е майка и дъщеря да разговарят за нещо по-съществено от новостите в модата и въобще да се разберат една друга? Уж са най-близки, а всъщност са далечни като двамина пътници, разминаващи се на летището, всеки затичан към своя полет.
Вероятно е тъй, защото майките и дъщерите не са готови да приемат
една за друга онова, което иначе признават у всяка нормална жена – динамичната сила на сексуалността. У мен ти не съзираш жената с естествени нужди и желания, а само майка. А пък аз уж заявявам, че вече си пораснала, уж помня пробуждането на собствената си чувственост, когато бях на деветнайсет, но дълбоко в себе си отказвам да те мисля за голяма.
Откакто ти и аз се знаем, не съм била по-объркана.
Как да ти обясня какво е това да обичаш истински, да си влюбена за дълго в един-единствен мъж, както аз – в баща ти? „Дрън-дрън – чувам те да възкликваш. – Ама, че досада!”
Не бързай!
Спомни си как не се насищаше на морето в годината, когато живеехме в залива. Уж бе все същото, а винаги различно. Радваше му се в слънчевите дни, харесваше го и по време на буря, когато вълните прииждаха в планини от пяна, а вятърът довяваше сухи водорасли и ги търкаляше по пясъка.
При всяка разходка по брега откриваше нещо ново. Да! През лятото се гмуркаше гола в дълбините, откриваше безброй прекрасни риби и коралови пещери, невидими отгоре. През септември, когато застудя и ти забранихме да влизаш на дълбокото, ти беше съкрушена. Твърдеше, че едва си започнала да откриваш неизвестното. Ето, това изпитвам и аз сега, след всичките тези години, прекарани с баща ти. Много време е нужно да се опознае онова, което лежи дълбоко под повърхността, където морето, а и мъжът, когото обичаш, крият съкровищата си.
„Верността е отживелица, каквато е чекръкът! – тросна ми се ти снощи. – Аз искам връзката ми с Дъг да е отворена. Напълно освободена. Без ангажименти. Без никакво обвързване!”
Ти си интелигентна млада жена и много от възраженията ти срещу брака са основателни. Той наистина е рисковано предприятие. Процентът на несполучливите бракове е много висок. Права си – всяко поколение е длъжно да преразглежда остарелите условности и да ги заменя с нещо по-добро. По-добро. А не по-различно.
Онова, което най-много ме обезпокои, е, че взаимоотношенията мъж-жена, към които се стремиш, крият в себе си тъкмо онези фактори, които обричат на крах всеки брак и разрушават всяко пълноценно сексуално общуване. Връзката се разкъсва не от предаността между мъжа и жената – когато всеки милее повече за щастието на другия, отколкото за своето собствено.
Тя се скъсва от липсата на подобна преданост, от желанието да се задоволят единствено собствените нужди. Без чувството на преданост сексът става механичен, безличен, лишен от истинско задоволство.
Празни приказки били тези, че за всяка жена имало само един-единствен мъж.
Така е. Ти си чувствителна и разсъдлива; ако се постараеш и не губиш чувство за хумор, сигурно ще успееш да съжителстваш с не един приличен мъж. Но би ли могла да живееш с мнозина? Дали няма да осъзнаеш, че всеки настоящ е по-лош от околните и още непознати? Ако човек спи в десет различни легла вместо само в едно, животът му става ли по-пълноценен, по-вълнуващ?
Искаш да имаш свободата да късаш отношенията в мига, в който усетиш, че излиняват, нали така? Трогва ме представата ти, че завинаги ще запазиш сегашното младо лице, сегашното стегнато и гъвкаво тяло.
Мила моя, годините отлитат с шеметна скорост. Колко са жените на по петдесет и на шейсет, които могат неспирно да сменят партньори?
Знаеш ли, старците, и те дори копнеят за физическа близост, за мило погалване, за нежен допир на ръка. И колкото сега да ти се струва абсурдно, сексуалното желание, поне при здравите, и то се запазва чак до седемдесетте, та и до по-късно. Ала още по-насъщна е нуждата от другарство.
Израснали в друго време, баба ти и дядо ти са странници в днешното си обкръжение. Но всеки има другия. За да запазим равновесие в околния менящ се свят, на нас ни трябват „стабилизиращи зони” – някаква част от живота ни, която да е неизменлива. Трябва ни някой, който ни е познавал, когато сме били млади, и ще ни познава, когато остареем – някой, който да знае кои сме днес, кои сме били, от какво се нуждаем и за какво копнеем.
Човек не е пораснал истински до момента, в който е готов да се натовари с отговорността за нечие чуждо щастие.
Да се опита да осъществи очакванията на другия, мечтите на другия – да хвърли мост над пропастта на самотата.
Не искам да те заблуждавам. Дори за зрели хора, които се обичат истински, бракът, подобно на всичко друго в този свят, е удивителна смесица. Той е гняв и обида. Тревога за собствените ти рани и още по-дълбоко безпокойство за травмите на другия. Той е успех, отпразнуван заедно.
И поражения, иначе смазващи, понесени по-леко от двамината. Той означава нежен, понякога наивен жест, показващ ти, че си обичана. За мен той е като онази сутрин, когато баща ти закъсня за работа, защото се наведе да ми откъсне красива роза, а си убоде пръста и окървави новата си риза. Да, именно това – онази бодлива роза и всичко, което тя символизира, ти пожелавам и на теб!
Подобни публикации
Великолепно!
Възхитително и много полезно 🙂
връзката се разкъсва не от преданост , а от собствени нужди за задоволство