Любовен лабиринт. Да си тръгнеш или не?

Днес се събуди с тази мисъл, нали: „Тръгвам си“.

Но с тази мисъл се събуждащ и последният месец. Не, всъщност се събуждащ с тази налудничава идея последните няколко месеца и въпреки всичко, не го правиш. Защо?

Какво продължава да те спира. Началото. Все се връщаш към началото. То беше романтично, идилично, като в приказка.

Летиш смяташ, че си срещнала принца на белия кон, влюбваш се като за последно. Влюбваш се още преди да го познаваш добре. Не търсиш нито разум, нито логика, нищо. Просто се обичате. Хипноза, химия. Всичко е налице. Минават месец, два, три, година. Наближават две.

И различията започват да се усещат, несходствата в характерите, във възгледите за живота

стават все повече и повече. Но ти си повтаряш, че и това ще мине, ще се изгладят нещата, както е ставало и преди. Един, два скандала действат уж оздравяващо. Но скандалите стават на все по-малки интервали и с всеки изминал ден все по-ужасни. Дразните се дори от начина, по който другия пие вода.

И ако първите месеци са ти угаждали за всичко, за всяка прищявка или хленчене/ на кой не му се е случвало да се полигави понякога/, то сега се държи с теб съвсем различно – хладно, незаинтересовано, все едно, че те няма. Пък „недай си боже“, да поискаш да ти помогне. Без такива. Май и ти, като другите жени, чуваш редовната мъжката реплика: „Ти си голямо момиче, оправяй се сама, не може все на мен да разчиташ“.

Преглъщащ, все още обичаш. И се справяш. Но става все по-трудно, общуването е трудна игра. Всъщност, вече почти не си говорите. Ама на, тези спомени дето уж топлят. И пак се връщаш към милите преживявания от началото на връзката Ви. Помниш ли как си бъбрехте с часове, без да спирате. За всичко. За безброй глупости, на които се заливахте от смях, а нищо смешно нямаше.

А сега! Сега май зачестяват забележките:

„Мълчи, дават любимия ми отбор, намери си занимание. И ти мълчиш, преглъщащ, защото все още обичаш, все още.

Познат сценарий, нали? Всички сме го играли. Обратната зависимост от мъж към жена, не е кой знае колко различна. Само ролите са сменени. Играем, но боли. Притъпяваме сетивата и си мислим, че това е само временно. Готови сме да преобърнем света, да се приземим на салто, само за да угодим на този до нас, защото обичаме. Лепим счупеното ден след ден, но то пак се чупи, защото лепилото вече не действа. Но ние все още обичаме.

И защо го правим?

Хората не се променят, нито може да накараме някого да мисли като нас. Ако сте на години, за кога ще си напасвате характерите. Знаем го, но дращим с нокти и зъби да се получи.

А има ли смисъл?

И какво ни блъска така отчаяно да продължим, да се стараем, да четем и препрочитаме една и съща глава, на една и съща книга, вместо да я затворим, защото това не е нашата книга, нито нашата любовна история.

Още ли вярваме в идеята за онзи вечна любов. Страх ни е да останем сами, защото вече сме го преживели или искаме с цената на всичко да бъдем обичани, обичани.

Болката има ли цена?

Трябва ли да се вторачим сляпо във връзката си, само за да я спасим. Опитваме се да търсим собствените си грешки, да се анализираме, да се самонараняваме, страх ни е да се обърнем към собственото аз и да кажем стига. Да се запитаме, да си зададем откровено въпроса, от който бягаме
– дали наистина това е мъжът, с когото искам да остарея
– той дали някога ме е обичал или всичко е просто досаден навик.
– интересува ли се от мен или трябва да съм на линия, когато има нужда.
– грижа ли го е
– а аз какво правя. Още ли го обичам или болката притъпява сетивата ми. Та ние сме толкова различни, че дори и в различията нямаме допирни точки .
– и защо всъщност мъжът, в който вярвам безрезервно и който твърди, че ме обича, ме наранява, ужасно
– кога за последен път се почувствах слаба, уважавана и ценена като жена. Не помня, нали?
– и най, най-важното от всичко

Аз радостна ли съм от факта , че е с мен, щастлива ли съм или всеки ден е болка и напрежение.

А той щастлив ли е, едва ли. Това, което изпитваме е пътят към верния отговор. Ако негативните емоции взимат връх, не е ли най-добре да затворите вратата след себе си. Няма спор, да кажеш край, докато още безумно обичаш някого, е огромна крачка и неописуемо трудно. Но пък поне няма да Ви съжаляват и от съжаление да са с вас. Няма лоши връзки, от всяка си взимаме поуки. Случило се е, защото е трябвало да се случи.

Не си тръгвайте със злоба. Просто човекът до вас не е вашият човек, но може би там някъде другата или другият ги чака- на ъгъла, в кафето, пред офиса. Дайте му шанс. Не го мъчете и него и себе си. Всеки от нас си има праг на търпимост.

И защо да надскачаме себе си.

Идете там, където не е необходимо да правите чудеса, за да сте обичани.

Ценете се, вземете поука и не давайте на никой да се подиграва с чувствата си, само защото сте му споделили колко много го обичате. Време е да затворите вратата има толкова много неотворени.